От много ранна възраст, може би от пет или шестгодишен, знаех, че когато порасна ще стана писател. Между седемнадесет и двадесет и четири години се опитвах да отхвърля тази мисъл, но го правех със съзнанието, че вървя против природата си и че рано или късно ще се установя и ще пиша книги.
Бях средното от три деца, но между нас имаше разлика от пет години и почти не виждах баща си до осемгодишната си възраст. Поради тази и други причини бях малко самотен и скоро започнах да проявявам досадни превземки, които ме направиха непопулярен през всичките ми ученически години. Имах навика на самотното дете да измислям истории и да водя разговори с въображаеми хора и струва ми се, че от самото начало литературните ми амбиции бяха преплетени с чувството, че съм изолиран и недооценяван. Знаех, че умея да си служа добре с думите и имам сила да се противопоставям на неприятни факти. Усещах, че това създаваше един собствен свят, в който можех да си отмъщавам за моя неуспех в ежедневието. Въпреки това обемът на сериозните, т.е. на сериозно замислените произведения, които написах през детството и юношеството си, не надвишаваше десетина страници. Първата си поема написах на четири или петгодишна възраст, диктувайки я на майка ми. Не мога да си спомня нищо от нея, с изключение на това, че се разказваше за един тигър и тигърът имаше „зъби като крака на стол“ – достатъчно добра фраза, но аз си въобразих, че поемата е имитация на „Тигре, тигре“ от Блейк. На единадесет години, когато избухна войната от 1914 г., написах патриотична поема, която беше напечатана в местния вестник, както и друга една – две години по-късно, посветена на смъртта на британския държавен лорд Китчънър. Когато малко поотраснах, пишех от време на време лоши и обикновено незавършени „поеми за природата“ в стил „крал Джордж“. Също така, общо взето два пъти, започвах разказ, което беше пълен провал. В това се състоеше цялото предполагаемо сериозно творчество, което в действителност записах на хартия през всичките онези години.
През цялото това време обаче, в известен смисъл се ангажирах с литературна дейност. Като начало се появиха поръчковите работи, които пишех бързо, лесно и без да изпитвам голямо удоволствие. Освен домашните в училище, пишех vers d’occasion – полукомични поеми, които изработвах със скорост, която сега ми се вижда учудваща. На четиринадесет години за около една седмица написах цяла пиеса в рима, подражавайки на Аристофан, и помагах в редактирането на училищни списания – печатни и в ръкопис. Тези списания бяха най-сълзливите пародии, които бихте могли да си представите, а те ме затрудняваха далеч по-малко, отколкото днес най-евтината журналистика. Но паралелно с всичко това, в продължение на петнадесет или повече години, изпълнявах едно литературно упражнение от съвсем друг порядък: постоянното съчиняване на „разказ“ за самия мен, един вид дневник, който съществуваше единствено в главата ми. Струва ми се, че това е обща склонност при деца и възрастни. Като много малко дете си представях, че съм, да кажем, Робин Худ и изобразявах себе си като героя от вълнуващите приключения, но съвсем скоро моят „разказ“ престана да бъде ярко нарцистичен и се превръщаше все повече и повече в чисто описание на онова, което правех, и на нещата, които виждах. За минути, без прекъсване, през главата ми преминаваха такива неща: „Той отвори вратата и влезе в стаята. Жълтеникав слънчев лъч, който се процеждаше през муселиновите пердета падна косо върху масата, където полуотворена кибритена кутия лежеше до мастилницата. С дясната си ръка в джоба, той прекоси разстоянието до прозореца. Долу на улицата котка на кафяви, жълти и черни петна гонеше мъртъв лист“ и т.н. и т.н. Този навик продължи до около двадесет и петата ми година, когато прекъснах литературните си занимания. Въпреки че трябваше да търся и търсех подходящите думи, все ми се струваше, че правя тези описания почти против волята си, по силата на един вид непреодолим импулс извън мен. Предполагам, че „разказът“ трябва да е отразявал стиловете на отделните писатели, на които се възхищавах през различните възрасти. Доколкото си спомням той винаги съдържаше еднообразни педантично точни описания.
Когато бях на около шестнадесет години, внезапно открих удоволствието от самите думи, т.е. звученето им и връзките между тях. Например редовете от „Загубеният рай“:
Така той с трудности и тежък труд
вървеше: с трудности и труд тоой...
Сега те не ми изглеждат така прекрасни, но тогава ме побиваха тръпки, а изписването на „тоой“ вместо „той“ беше допълнително развлечение. Що се отнася до нуждата да описвам нещата, вече знаех всичко. Исках да пиша огромни натуралистични романи с нещастен край, пълни с подробни описания и внушителни сравнения, а също така и с цветисти пасажи, в които думите отчасти са използвани заради звученето им. Фактически моят първи завършен роман – „Бирмански дни“, който написах когато бях на тридесет години, но замислих много по-рано, е до известна степен такава книга.
Давам цялата тази основна информация, защото не мисля, че някой може да оценява мотивите на един писател, без да познава неговото ранно развитие. Темите на писателя се обуславят от времето в което живее – най-малкото това е вярно за бурните, революционни времена, като нашите, но преди някога да започне да пише, писателят е усвоил едно емоционално отношение, от което никога не ще се освободи напълно. Без съмнение негова задача е да обуздава своя темперамент и да избягва прекомерния ентусиазъм в някоя ранна фаза или някакво особено настроение: но ако писателят напълно се освободи от своите ранни влияния, той ще унищожи импулса за писане. Оставяйки настрана нуждата от препитание, мисля, че съществуват четири основни мотива за литературно творчество, във всеки случай за писане на проза. Те съществуват в различна степен във всеки писател и съотношението между тях понякога се променя в зависимост от атмосферата, в която живее. Основните мотиви са:
1. Чист егоизъм. Желание да изглеждаш умен, да бъдеш обсъждан, да бъдеш запомнен след смъртта, да отмъстиш на възрастните, които са ти се подигравали в детството, и т.н и т.н. Нечестно е да се преструваш, че това не е мотив, при това силен. Писателите споделят тази характерна черта с хората на науката, артистите, политиците, адвокатите, войниците, успешните бизнесмени – накратко, с цвета на човечеството. Основната маса човешки същества не са дълбоко себелюбиви. След тридесетте си години те изоставят индивидуалната амбиция, в действителност в много случаи почти изоставят усещането, че са индивидуалности и живеят главно за другите, или просто са смазани от робски труд. Но също така съществува малцинството от надарени, упорити хора, които са решени да изживеят своя собствен живот до края, и писателите принадлежат към тази категория. Бих казал, че като цяло сериозните писатели са по-суетни и егоцентрични, отколкото журналистите, въпреки че по-малко се интересуват от пари.
2. Естетически ентусиазъм. Възприемане на красотата във външния свят, изразяването в думи и тяхното правилно подреждане. Удоволствие от сблъсъка на един звук срещу друг, строгостта на добрата проза или ритъма на хубавия разказ. Желание да споделиш преживяване, което смяташ че е ценно и не трябва да се отминава. Естетическият мотив е много крехък в много писатели, но дори един памфлетист или автор на учебници има любими думи и фрази, които му харесват, ала не поради ползата от тях; също така той може да има силно влечение към печатарската графика, ширината на полетата и т.н. Никоя книга над равнището на железопътен справочник не е лишена от естетически съображения.
3. Исторически стимул. Желание да видиш нещата такива, каквито са, да разбереш действителните факти и да ги съхраниш за поколенията.
4. Политическа цел – употребявайки думата „политическа“ във възможно най-широкия смисъл на думата. Желание да тласнеш света в известна посока, да промениш представата на други хора за характера на обществото, към което те трябва да се стремят. Още веднъж – няма книга, която да е истински свободна от политически пристрастия. Мнението, че изкуството не трябва да има нищо общо с политиката, само по себе си е политическо становище.
Може да се види как тези разнообразни мотиви задължително воюват един с друг и как по необходимост се прехвърлят от една личност към друга и от едно време към друго. По природа – под „природа“ разбирам състоянието в което се намирате, когато сте достигнал пълнолетие – аз съм личност, при която първите три мотива биха превишили по значение четвъртия. В един мирен век, щях да пиша натруфени или просто описателни книги и едва ли щях да осъзная своите политически отговорности. И без друго съм бил принуждаван да се превръщам в нещо като памфлетист. Първо, прекарах пет години в една неподходяща професия (Индийската имперска полиция в Бирма), а после преживях и нищета, и чувството за неуспех. Това увеличи естествената ми омраза към властта и ме накара за първи път ясно да разбера, че съществуват трудовите класи, а работата в Бирма ми беше дала някакво разбиране за природата на империализма, но този опит не беше достатъчен, за да определи една точна политическа ориентация. После дойде Хитлер, Испанската гражданска война и т.н.
Испанската гражданска война и други събития от 1936 г. наклониха везните и оттогава разбрах къде съм. Всеки ред от сериозно мое произведение, написано след 1936 г., е насочен директно или индиректно срещу тоталитаризма и за демократичен социализъм, както аз го разбирам. Струва ми се глупаво, във време като нашето, да се мисли, че някой може да избегне тези теми. Всеки пише по тях под една или друга форма. Въпросът е коя страна вземаш и какъв подход следваш. И колкото повече осъзнаваш своите политически тежнения, толкова по-голяма е възможността да влияеш политически, без да жертваш своята естетическа и интелектуална почтеност.
Това което най-много съм искал да направя през последните десет години, е да превърна политическото съчинение в изкуство. Моята отправна точка винаги е усещане за кауза, едно чувство за несправедливост. Когато сядам да пиша книга, аз не си казвам: „Ще създам произведение на изкуството“. Пиша книгата, защото съществува някаква лъжа, която искам да разоблича, някакъв факт, към който искам да привлека вниманието, и първоначалната ми грижа е да бъда чут. Но не бих могъл да извърша работата по написването на книга, или дори на дълга статия за списание, ако тя не е и едно естетическо преживяване. Всеки, който си направи труда да прегледа внимателно мое произведение, ще види, че дори когато е откровена пропаганда, то съдържа много от това, което един професионален политик би сметнал за неуместно. Не съм в състояние и не искам да изоставя напълно представата за света, която придобих в детството си. Докато съм жив и здрав ще продължавам да изпитвам силно влечение към литературната проза, ще обичам повърхността на земята и ще изпитвам удоволствие от солидни предмети и късчета безполезна информация. Няма смисъл да потискам тази част от моята същност.
Работата е в това да помиря дълбоко вкоренените си симпатии и антипатии с основните обществени, неиндивидуални дейности, които този век принудително налага върху всички нас.
Това не е лесно. То повдига въпроси за конструкция и език и поставя по нов начин проблема за истинността. Позволете ми да дам само един пример за по-сериозно затруднение, което възниква. Моята книга за Испанската гражданска война „Почит към Каталония“ е, разбира се, откровено политическа книга, но общо взето е написана с безпристрастност и зачитане на формата. В нея се опитах много твърдо да разкажа цялата истина, без да насилвам литературните си инстинкти. Но наред с други неща книгата съдържа дълга глава, пълна с цитати от вестници и други подобни, защитаващи троцкистите, които бяха обвинени, че заговорничат с Франко. Ясно е, че такава глава, която след година или две не би представлявала интерес за обикновения читател, задължително съсипва книгата. Един критик, когото уважавам, ми чете лекция по този въпрос. „Вие сте превърнал това, което можеше да бъде една хубава книга, в журналистика“ – каза ми той. Беше вярно, но не можех да постъпя по друг начин. Случайно знаех неща, които малцина в Англия им е било позволено да знаят: че невинни хора бяха лъжливо обвинени. Ако не се бях раздразнил, никога не бих написал книгата.
Под една или друга форма, този проблем се появява непрекъснато. Проблемът с езика е по-неуловим и би отнел много време, за да се обсъди. Ще кажа само, че през последните години се опитвам да пиша по-малко живописно и по-точно. Намирам, че в момента, в който си усъвършенствал някакъв стил на писане, ти винаги си го надраснал. „Животинска ферма“ беше първата книга, в която се опитах, с пълно съзнание за това, което правех, да свържа политическата и художествената цел в едно цяло. Не съм писал роман от седем години, но се надявам да напиша такъв съвсем скоро[1]. Той сигурно ще бъде неуспех, всяка книга е неуспех, но аз знам с известна яснота каква книга искам да напиша.
Преглеждайки последните една-две страници виждам, че съм успял да създам впечатление, сякаш моите мотиви за писане са изцяло посветени на обществената полза. Не искам да оставям това като последна представа за мен. Всички писатели са суетни, себични и мързеливи, а в основата на техните мотиви стои едно тайнство. Писането на книга е ужасна, изтощителна борба, като продължителен пристъп на тежка болест. Човек никога не би предприел подобно нещо, ако не беше преследван от някакъв демон, комуто нито може да се противопостави, нито да разбере. Въпреки всичко което човекът е научил, този демон просто е същият инстинкт, който кара едно бебе да пищи, за да привлече вниманието. И все пак е истина, че човек не може да напише нищо интересно, ако не се бори постоянно, за да намали влиянието на своята собствена индивидуалност. Добрата проза е като стъкло на прозорец. Не мога да кажа със сигурност кои от моите мотиви са най-силни, но знам кои от тях си заслужава да бъдат следвани. И връщайки се отново към моето творчество, виждам, че там, където не съм поставил политическа цел, неизбежно съм писал безжизнени книги, залъгвал съм се с крещящи пасажи, изречения без смисъл, красиви прилагателни и въобще празни приказки.
Gangrel, 1946
(Превод, с незначителни съкращения: Емил Войников)
(редактирана версия от сп. „Съвременник“)
